Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
30.05.2013 10:04 - Технология на властта: диагноза с Кундера
Автор: 4aiotgluhar4e Категория: Лични дневници   
Прочетен: 8261 Коментари: 13 Гласове:
21


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
     Ще политикантствам. Представям си как хората, които ме посещават често, зяпват при тази заявка. И с основание, защото не веднъж съм писала, че има две неща, в които си самоограничавам свободата - политикантстване и мрънкане. Поне в Интернет. Предпочитам да си водя битките наживо и да гледам опонента в очите. Обаче сега ще наруша правилата, защото съм извън коловоза. А от него може да ме извади само погнусата.
     Гледах цирковете около избирането на новото правителство. Да ме прощава циркът, той е достойно изкуство, но така е думата. И наистина съм погнусена от безсрамието, дебелоочието и гьонсуратлъка на т.н. депутати. Не стига, че лицата на 95 % от тях са абсолютно незатормозени от мисъл, ами и обърнаха парламента на пазар за добитък. Изнасилваха и обругаваха словото, усукваха и тъпкаха логиката, купуваха и продаваха доверие, чест, морал, достойнство. Не се посвениха дори да твърдят, че кворумните гимнастики и врътки ги правят в името на народа. Тия същите безродници, дето са по-долни от еничари, защото са се продали за пари. Тия същите дегенерати, дето са по-нищи от проситутки, защото не го правят за оцеляване, а за благоденствие. Тия дребни гнусни душици, които смятат, че като повторят една лъжа сто пъти, тя ще се превърне в истина. Душата да ти се потресе от омерзение! И от бяс, заради наивността и нещастната карма на този народ.
     Както винаги става, когато демагозите ни сервират поредната доза политически театър, се сещам за любимия ми Кундера и за безпощадно зададените от него въпроси за Пражката пролет. И все се питам дали заради пропуснатия катарзис на духовното и идеологическо очистване не сме си подписали присъдата да сме запазена територия на мафията - наша и преди всичко чужда. Дали ако бяхме имали куража да покажем изправен гръб като народ, днес щяхме да търпим все същите мазни муцуни по етажите на властта да ни размахват пръст и да ни поучават с двете си мозъчни гънки? Въпроси, въпроси... без отговори. И една убийствено точна политическа диагноза от Милан Кундера и "Непосилната лекота на битието". Спирам да политикантствам и давам път на литературата:


      "Идеята за вечното завръщане е загадка, с която Ницше хвърли останалите философи в смут. Представете си само, че всичко, преживяно от нас, някога ще се повтори и че самото това повторение ще се повтаря до безкрай! Какво иска да изрази този налудничав мит?      Митът за вечното завръщане твърди посредством отрицание, че живот, който изчезва веднъж завинаги, който не се завръща, е живот - сянка, живот без тежест, мъртвороден живот, и дори да е бил ужасен, прекрасен, възвишен, неговият ужас, възвишеност или красота не значат нищо. Излишно е да обременяваме съзнанието си с тях, също както например с войната между две африкански държави през четиринайсети век, която не е променила ни най-малко света, въпреки че в нея са загинали в неописуеми мъки триста хиляди негри.      Ще се промени ли с нещо войната между двете африкански държави през четиринайсети век, ако се повтори безброй пъти във вечното завръщане?       Да, ще се промени: тя ще се превърне в стърчаща неразрушима канара и нейната нелепост ще се увековечи.      Ако Великата френска революция се повтаряше безконечно, френската историография нямаше да се гордее чак толкова с Робеспиер. Но понеже тя документира нещо невъзвратимо, окървавените години са се превърнали в голи думи, в теория, в предмет на дискусии, станали са по-леки от перушина, не навяват страх. Има неизмерима разлика между Робеспиер, появил се един-единствен път в историята, и Робеспиер, завръщащ се вечно да сече главите на французите.      Следователно можем да кажем, че идеята за вечното завръщане е особена перспектива, която ни позволява да видим нещата по-различно, без смекчаващото обстоятелство на тяхната недълговечност. Това смекчаващо обстоятелство ни пречи да произнесем каквато и да било присъда. Та как да съдиш нещо тленно? Заревото на залеза позлатява с чара на носталгията всичко; дори и гилотината.


     Наскоро се улових, че изпитвам невероятно чувство. Прелиствах книга за Хитлер и някои от снимките ме трогнаха, защото ме накараха да си спомня детството. Моето детство съвпадна с войната, част от близките ми загинаха в Хитлеровите концлагери; но какво бе тяхната смърт пред факта, че снимките на Хитлер ми припомниха един безвъзвратно отишъл си епизод от моя живот?
     Това примиряване с Хитлер разкрива дълбоката нравствена извратеност на света, който се гради върху принципната невъзможност за завръщане. В този свят всичко е предварително простено, следователно цинично позволено.
...........................................................
     На онези, които смятат, че комунистическите режими в Средна Европа са творение изключително на престъпници, им убягва главната истина: престъпните режими не са дело на престъпници, а на възторжени люде, твърдо вярващи, че са открили единствения път към рая. Те отстояваха храбро тази своя убеденост и в нейно име ликвидираха много хора. По-късно за всички стана ясно, че няма никакъв рай и следователно възторжените люде са били убийци.
     Тогава всички започнаха да крещят срещу комунистите: „Вие сте отговорни за трагедията на страната ни (тя обедня и запустя), за загубването на нейната самостоятелност (Русия я подчини), за юридическите убийства!“       Обвиняваните отговаряха: „Но ние не знаехме! Заблудиха ни! Ние вярвахме! Дълбоко в себе си сме невинни!“       С една дума, дискусията се сведе до въпроса: наистина ли не са знаели? Или само се преструват, че не са знаели?      Томаш следеше тази дискусия (следеше я целият десетмилионен чешки народ) и си казваше, че сред комунистите положително има хора, които не са живеели чак в такова неведение (все пак не може да не са знаели поне нещичко за ужасите, които са се вършили и продължават да се вършат в следреволюционна Русия). Но е възможно мнозина от тях наистина да не са знаели нищо.      Тогава реши, че основният въпрос не е знаели ли са, или не са знаели, а оневинен ли е човек от факта, че не знае? Глупакът, който седи на трона, освободен ли е от всякаква отговорност само защото е глупак?      Да приемем, че даден чешки прокурор в началото на петдесетте години, когато е искал смъртна присъда за невинен човек, е бил подведен от руската тайна полиция и от правителството на своята страна. Но как е възможно днес, когато вече знаем, че обвиненията са били абсурдни и екзекутираните — невинни, същият този прокурор да се изкарва света вода ненапита и да се удря в гърдите: „Съвестта ми е чиста, аз не знаех, аз вярвах!“ Та нали именно в това „Не знаех! Вярвах!“ се съдържа вината му, вина, която не може да бъде изкупена с нищо! И Томаш си спомни историята на Едип. Едип не знаел, че спи със собствената си майка, и въпреки това, когато узнал истината, не се чувствал невинен. Не могъл да гледа повече причиненото от неговото незнание нещастие, избол си очите и сляп напуснал Тива.


     Томаш чуваше виковете на комунистите, които защищаваха вътрешната си чистота, и си казваше: заради вашето незнание страната изгуби може би за векове своята свобода, а вие крещите, че се чувствате невинни. Как можете да гледате всичко това? Как не изтръпвате от ужас? Зрящи ли сте изобщо? Ако имате очи, трябва да си ги избодете и да напуснете Тива!
     Това сравнение му хареса толкова много, че той често го използваше в разговор с приятели и с времето го формулираше все по-прецизно и по-елегантно.      По онова време и той като всички интелектуалци четеше седмичника на Съюза на чешките писатели, издаван в близо тристахиляден тираж, който си беше извоювал значителна автономия в рамките на системата и казваше неща, които другите не се осмеляваха да изрекат публично. Ето защо в писателския седмичник се задаваше въпросът кой и доколко е виновен за юридическите убийства, увенчали политическите процеси от първите години на комунистическата власт.      Във всички дискусии се повтаряше все този въпрос: знаели ли са, или не са знаели? Понеже го смяташе за второстепенен, един ден Томаш изложи на хартия разсъжденията си за Едип и ги прати в седмичника. След месец му се обадиха. Поканиха го в редакцията. Когато отиде, го посрещна един нисичък, изправен като да е глътнал линия редактор и му предложи да смени словореда в едно изречение. Скоро текстът наистина излезе на предпоследната страница, в рубриката „Писма на читатели“. .............................................................      Беше пролетта на хиляда деветстотин шейсет и осма. На власт бяха Александър Дубчек и комунистите, които се чувстваха виновни и имаха желание да изкупят по някакъв начин вината си. Но другите комунисти, онези, които крещяха на всеослушание, че са невинни, се страхуваха, че разгневеният народ ще ги съди. Ето защо ходеха всеки ден да се жалват на съветския посланик и да го молят за закрила. Когато писмото на Томаш излезе във вестника, те вдигнаха шум до небесата: видяхте ли докъде сме я докарали? Вече пишат публично, че трябва да ни се избодат очите!      След още два-три месеца руснаците решиха, че в тяхната губерния свободните дискусии са недопустими, и за една нощ окупираха с войските си родината на Томаш. .........................................................................................
     Правилно ли е да надигнеш глас, когато заставят някого да мълчи? Да.
      Но от друга страна, защо вестниците отделят на петицията толкова място? Печатът (тотално манипулиран от държавата) можеше да си замълчи относно цялата тази афера и никой нямаше да научи за нея. Щом я раздухва, значи е добре дошла за властниците! Паднала им е от небето, за да им позволи да подемат и оправдаят нова мощна вълна от репресии. Кое тогава е било правилно — да подпише или да не подпише?      Въпросът може да се формулира и така: по-добре ли е да крещиш и по този начин да ускориш края си? Или да мълчиш и с мълчанието да си купиш бавно умиране? Имат ли изобщо отговор тези въпроси?      И Томаш отново се сеща за известната ни вече теория: човешкият живот се живее само веднъж и затова ние никога няма да узнаем кое наше решение е било добро и кое — лошо. В дадена ситуация сме могли да решаваме само веднъж и не ни е бил даден втори, трети, четвърти живот, за да сравняваме различни решения.      С историята нещата стоят почти така, както с живота на отделния човек. Историята на чехите е само една. Един ден и тя ще стигне своя край, също като живота на Томаш, и вече няма да може да бъде повторена".

Из "Непосилната лекота на битието"
Милан Кундера



Гласувай:
21



1. tili - Да, Чайче!
30.05.2013 12:37
Както винаги - право в целта.
"В дадена ситуация сме могли да решаваме само веднъж и не ни е бил даден втори, трети, четвърти живот, за да сравняваме различни решения. "
Но ни е дадено право на избор и когато "народът" упорито избира все по-убийственото за себе си, какво следва? Че се стреми към самоунищожение. Натам вървят нещата.
А Хендел... нямам думи!
Лек ден:)***
цитирай
2. 4aiotgluhar4e - Здравей, Тили :)
30.05.2013 18:25
tili написа:
Както винаги - право в целта.
"В дадена ситуация сме могли да решаваме само веднъж и не ни е бил даден втори, трети, четвърти живот, за да сравняваме различни решения. "
Но ни е дадено право на избор и когато "народът" упорито избира все по-убийственото за себе си, какво следва? Че се стреми към самоунищожение. Натам вървят нещата.
А Хендел... нямам думи!
Лек ден:)***

Не мога да не се съглася с теб, ако се съди по фактите. Но как не ми се иска да е така! Знаеш ли как си мечтая за едни избори, при които ще гласуват поне 80% и бабите и дядовците ще се посъветват преди това с децата си или с внуците. И в парламента ще влязат само здрави психически хора, неувъртолени в схеми и зависимости. Ех, фантастика :(
Хендел е велик, по това поне спор няма.
цитирай
3. monaliza121 - . . . "идеята за вечното зав...
30.05.2013 18:30
..."идеята за вечното завръщане е особена перспектива," за хора, оглупели от вяра по пътя за Рая.
Поздрав, Чайче!:)
Ние сме доказателство как се раждат митовете.:(
цитирай
4. 4aiotgluhar4e - . . . "идеята за вечното зав...
30.05.2013 19:54
monaliza121 написа:
..."идеята за вечното завръщане е особена перспектива," за хора, оглупели от вяра по пътя за Рая.
Поздрав, Чайче!:)
Ние сме доказателство как се раждат митовете.:(

Здравей :)))
Знаеш ли, до скоро и аз мислех така. В последно време все по-често ме връхлитат доказателства, че ние дори не раждаме нови митове, менкаме си все едни и същи с мънички корекции в грима. Гледай митологемата "тато" и не питай.
Поздрави от пътя за "Рая" :)
цитирай
5. andromen - ...
31.05.2013 10:13
...Благодаря за връзката с Кундера...
...Безкрайно повторение на една непосилна лекота, в която минава битието...
Би било повод дори за нирвана, ако не беше толкова омерзително!!!
Благодаря, значи все още има хора, които имат сетива. Това ми стига. Засега.
цитирай
6. syrmaepon - Хареса ми много ! Макар, че бълга...
31.05.2013 10:19
Хареса ми много ! Макар,че българският народ вече трети живот живее и пак същите грешки допуска )
цитирай
7. skarif - Благодаря и аз!
31.05.2013 11:04
Имах една преподавателка, която написа книга "Бързият сън на митовете". Ще си позволя да се заиграя с тази метафора- страх ни е да го прекъснем, да разкъсаме пелената. Дано е бърз наистина. Макар че истината е жестока. Кой би я понесъл? Малцина. Може ли да бъде всеки от нас сигурен, че ще понесе "непосилната лекота на битието"? Има я несигурността. Затова и непрекъснато възпроизвеждаме митовете. А ако нямаме такива, ги създаваме. Така сме устроени. Как да понесеш мисълта, че няма величие? Затова вярваме, че все някъде то съществува..., ако не в мен, то у друг или други... Само такива неща ни дават смисъл, заради който да продължаваме. Иначе...може би, истината е, че всичко е безсмислено. Но кой би успял да живее и върши нещо, ако това е така... Пак би измислил смисъл... Вероятно, нещата се повтарят и всяко повторение е уникално само по себе си и носи нещо, което е липсвало в предишното. За мен е ужасяващо да се живее така. Предпочитам еднократността- като тази на Христос, макар жестока... А това нашето е агония. Безкрайна, безконечна и, въпреки това, лишена от вечност.
цитирай
8. 4aiotgluhar4e - andromen
01.06.2013 00:12
Не, не, какви благодарности, мен Кундера сам ме намира! По-точно, никога не ме пуска :)
По повод непосилната лекота и несъстоялата се нирвана съм съгласна напълно. Даже си мисля, че лекотата по нашите ширини си има конкретни имена - нищоправене или нещоправене, от което не остава следа, безидейност, безперспективност... И някаква си там декадентска интелигенция, която бръщолеви за морал и мъти главите на раята.
Поздрави!
цитирай
9. 4aiotgluhar4e - Здравей!
01.06.2013 00:18
syrmaepon написа:
Хареса ми много ! Макар,че българският народ вече трети живот живее и пак същите грешки допуска )

Трети живот със същите грешки казваш... Значи нищо ново не сме научили още Радой ралин беше казал:
“Това са грешки на растежа...”
ВЪЗПЯХ НА ГРЕШКИТЕ РАСТЕЖА!
цитирай
10. 4aiotgluhar4e - Благодаря за този коментар!
01.06.2013 00:34
skarif написа:
Имах една преподавателка, която написа книга "Бързият сън на митовете". Ще си позволя да се заиграя с тази метафора- страх ни е да го прекъснем, да разкъсаме пелената. Дано е бърз наистина. Макар че истината е жестока. Кой би я понесъл? Малцина. Може ли да бъде всеки от нас сигурен, че ще понесе "непосилната лекота на битието"? Има я несигурността. Затова и непрекъснато възпроизвеждаме митовете. А ако нямаме такива, ги създаваме. Така сме устроени. Как да понесеш мисълта, че няма величие? Затова вярваме, че все някъде то съществува..., ако не в мен, то у друг или други... Само такива неща ни дават смисъл, заради който да продължаваме. Иначе...може би, истината е, че всичко е безсмислено. Но кой би успял да живее и върши нещо, ако това е така... Пак би измислил смисъл... Вероятно, нещата се повтарят и всяко повторение е уникално само по себе си и носи нещо, което е липсвало в предишното. За мен е ужасяващо да се живее така. Предпочитам еднократността- като тази на Христос, макар жестока... А това нашето е агония. Безкрайна, безконечна и, въпреки това, лишена от вечност.


Може ли да бъде всеки от нас сигурен, че ще понесе "непосилната лекота на битието"? Не, защото това изисква съзнание, че всичко се брои и нищо не ти се разминава. И да, защото се утешаваш с мисълта, че и другите са смазани от същата непосилна лекота.
За мен е ужасяващо да се живее така. Предпочитам еднократността- като тази на Христос, макар жестока... Аз също, но изглежда това трябва да се заслужи.
цитирай
11. makont - Замислящо четиво, Чайче.
03.06.2013 17:18
Да покажем изправен гръб, как, след като векове наред живеем на принципа: "Преклонена главица сабя не я сече". Това определя нашето мълчание, купуваме ли си бавно умиране? Тези, които се самозапалиха, изкрещяха и намериха своя край? Нали те не замълчаха. Къде е пътя?
цитирай
12. mariniki - развълнува ме...
10.06.2013 18:41
и ме размисли... животът дали във изгрева се ражда...
или като искрица в жаравата на залез... дали е светъл миг...
или в мрака се разстила... поздравявам те...
от сърце..
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: 4aiotgluhar4e
Категория: Лични дневници
Прочетен: 1872527
Постинги: 130
Коментари: 3956
Гласове: 13944
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031