За нейния достоен живот в интернет и фашисткия плювалник Уикипедия няма почти никаква информация, освен от доморасли „изследователи“ на службите, свързани с ролята ѝ за унищожаване на секретните архиви, както и от пещерни фашисти и антикомунисти, леещи гнусни клевети срещу нея и нейния съпруг, във връзка със събитията около трагедията на отряд „Антон Иванов“.

А каква е истината? Нанка Динчева Серкеджиева с моминско име Кръстева е родена през кървавата 1925 г., когато фашисткият терор вилнее из цялата измъчена Българска земя.

Нейният дядо Кръстю е най-богатият човек в Стрелча и либерал по убеждение, но въпреки това е свързан кръвно с народа. По време на войните помага с каквото може на войниците. Но тъй като става гарант на заем на свои бедни приятели, които не успяват да го платят, той губи всичко. След разгрома на първото в света антифашистко въстание, помага на четата на Йордан Кискинов и Нешо Тумангелов. През това време, фашистката власт мародерства и безразборно тероризира местното население, тъй като четата, закриляща хората от фашистките набези, се е ползвала с изключително голяма подкрепа.

Другият ѝ дядо Илия също не е случаен човек. Той е първият учител в Панагюрска околия и кмет на село Смилен. Той също помага на четата на Кискинов. Заради това е викан „за справка“ в полицията и премазан от бой. След това е извикан още веднъж и се обесва във воденицата си, като оставя писмо, където пише, че е по-добре да загине само той, отколкото фашистите да подложат на терор и мародерства цялото село.

Бащата на Нанка, Динчо Кръстев, един от основателите на БКП в Стрелча, приютява в дома си комуниста Ради Ошаков, който е заловен и убит. Заради това, Динчо е поведен от полицията на разстрел. Спасява го негов роднина-полицай, който убеждава останалите, че не може синът на най-богатия човек в околията да е комунист. След това, полицаите влизат в дома му и изяждат едно теле и изпиват всичкото вино. Тогава майка ѝ Цветана /Цана/ е бременна с брат ѝ Илия, също антонивановец, (след Девети началник на Военното разузнаване и командващ Гражданската отбрана)  споделя „Закърмих го с отровно мляко“…

В такова време се ражда и расте Нанка. Майка ѝ постоянно ѝ казва „Готви се за слугиня, а ако станеш царкиня, добре дошло“. И така, Нанка започва да учи в Първа девическа гимназия, но същевременно на 14 години става член на РМС и част от районното ръководство, отговаряйки за четири училища. Но въпреки многото си ангажименти, тя е втора по успех в класа.  

1941 г. – започва войната. Германия напада Съветския съюз. Всеки ден по вестниците и радиото се пишат и говорят за „големите германски успехи на Източния фронт“ и за „скорошния край на болшевизма“. Но нито Нанка, нито нейното семейство вярват на тези лъжи. Баща ѝ Динчо говори на своите деца за големите съветски самолети, от които излизат малки самолетчета и за големите съветски танкове, от които излизат малки танкчета. Така семейство Кръстеви се включва в борбата срещу фашизма. В тяхната къща се укриват Адалберт Антонов – Малчика, Йорданка Николова Чанкова, Лиляна Димитрова, Янко Христов, Слави Чакъров и още много ръководители на Съпротивата. Същевременно, в героичния и несломен Батак, братята Георги и Никола Чолакови създават партизанска чета. Съвсем скоро, четата се обединява с кричимските партизани и прераства в отряд, който приема името на великия син на България Антон Иванов, разстрелян на Гарнизонното стрелбище. Командир на отряда става завърналият се в България с подводница Георги Ликин – Дед, честен и изстрадал човек, участник в борбата още от 1923 г., в която загива и брат му. За Нанка започват конфликти с гимназиалното ръководство и ученичките с фашистки убеждения, поради което тя е изключена завинаги от гимназията и за срок от една година от останалите училища. Класната казва на баща ѝ:  „Вашата дъщеря е оръдие на Русия и Вие трябва по-добре да я възпитавате“, на което той отговорил „Госпожо, смятам, че добре съм я възпитал“. Следва провал на Ремсовата организация и арест на 40 младежи от квартала.

Има опасност да арестуват и Нанка. Поради това, тя е принудена да излезе в нелегалност и заедно с брат си Илия, който е член на бойна група, се присъединяват към отряда „Антон Иванов“. Там Илия приема името „Дойчин“. Когато карат Нанка да си избере партизанско име, тя иска да избере името Цветана, на любимата си майка, но тъй като името вече е приела друга партизанка, тя става „Витка“. Дойчин и Витка полагат клетвата на отряда – „Аз, Народният четник… безпощаден към народните врагове, кълна се и обещавам да бъда верен страж и защитник на българския народ, на неговата чест, имот и славни традиции… Ако ли пък пристъпя тази клетва, нека бъда трижди проклет и понеса най-суровото наказание – разстрел с оръжието, което целувам!“

Партизанката Витка се запознава със смелата девойка от Каменица Вела Пеева и завинаги остава със спомена за смелостта и интелигентността на смелото момиче, загинало едва на 22 години. Сред партизаните, Нанка среща и своята любов – партизанина от Храбрино Георги Серкеджиев – Пашката. Още с идването в отряда, обаче партизаните са обградени от фашистката полиция. Димитър Стоилов – Жеко, син на бежанци от Македония, поваля няколко полицаи и битката започва. И тя ще бъде една от многото битки на отряда… През зимата на 1943г., антонивановци извършват множество бойни акции – унищожаване на данъчни и реквизиционни списъци за ограбване на населението, прекъсване на ЖП-линии и съобщителни връзки, ликвидиране на изявени фашисти и садисти. Най-известна обаче е акцията по запалване на дъскорезната фабрика „Кьошка“, изнасяща дървен материал за немците. Това все повече стряска както местните фашисти, така и продажното фашистко правителство, което получава нареждане да унищожи партизаните в най-кратки срокове.

Настъпва новата 1944 г. Партизаните я посрещат в своя лагер „Техеран“, наименуван в чест на Техеранската конференция. Въпреки трудните условия, в лагера цари празничен дух. Илия Кръстев – Дойчин произнася стихотворението на Ботев „До моето първо либе“–   

„…но чуйш ли как пее гората?

Чуйш ли как плачат сиромаси?

За тоз глас ми копней душата,

и там тегли сърце ранено…“

По радиото се чуват вестите от Съветската страна. Когато започва словото на Сталин, всички бойци, като по команда стават на крака. Командирът Дед пожелава 1944-та да бъде година на Победата. Така и става, но за съжаление, това ще бъде и последната година за повечето от партизаните от отряда.

Фашистката власт изпраща многохилядни войскови части, полиция и жандармерия. За комендант на непокорния Батак е назначен зловещия подполковник Янев, а за негов помощник, отговарящ за „черната работа“, зловещия капитан Динев, останал в паметта на населението с прозвището „Черния капитан“. Имената на двамата зловещи садисти все още предизвикват ужас сред жителите на Батак, Пещера, Брацигово, Козарско, Величково и още много градове и села в района… Из селата започват да бродят пияни войници и офицери, които унижават хората, мародерстват, убиват и се разпореждат със селата като с бащиния. Янев и „Черният капитан“ се възползват от студената зима и отрязват всички възможни пътища за снабдяване и измъкване на партизаните. Забраняват на всички селяни да напускат селата и да носят със себе си храна.

Започва трагедията. Партизанинът Никита разбира, че родният му брат е предател, който или от страх, или от алчност се опитва да отрови отряда, като слага отрова в хляба за партизаните. След Девети септември, този братоубиец е осъден на смърт от Народния съд, но след молбите на роднините му, е осъден на няколко години затвор и доживява до дълбока старост, презиран от всички. Богатият търговец Янев отива при своя съименник подполковник Янев, като издава, че касиерът Тоско Ганев му е искал пари за нуждите на партизаните.

Отрядът е съпътстван от постоянен глад. Ръководството взема решение да изпрати в Батак Георги Чолаков – Асен и още няколко партизани да вземат храна. Чак там разбират, че всичко е блокирано, но въпреки това със сетни усилия успяват да вземат малко храна. Но на път към отряда са преследвани и Чолаков е ранен. Георги Ванчев – Найден иска да го пренесе, но той отказва с думите „Другари, отрепаха ме фашистите. Найдене, вземи автомата и отрядните пари, които са в джоба ми, мене отрепете (убийте ме) и тръгвайте. Насочете се на юг към Гърция, там ще намерите черна земя, там ще спасите отряда“. Другарите на Чолаков не посмяват да го убият. Оставят му един патрон. Фашистите намират трупа му и отрязват главата му, след което капитан Динев извиква в училището, превърнато в затвор, съпругата му Невена, като ѝ подава пакет с отрязаната глава на мъжа ѝ с думите „Можем и цигара да му дадем“. Невена припада и е откарана в мазето на училището, където стои и плаче със злоба.

И така, отрядът е разкрит. Започва десетдневният поход на антонивановци с думите „Свобода или смърт“. 150 смели българи поемат по пътя към смъртта в похода към Свободата. Същевременно, фашистките издевателства над населението продължават. „Черният капитан“ се зарича да направи с жителите на Батак това, което дори и Барутанлията не е успял да направи. Започват мъчения – поливане на тялото с бензин и паленето им, садистични побоища… Но най-жестокото мъчение е наречено „телефон“, тъй като към двете уши на селяните са завързвани кабелите на телефона и е завъртана ръчката, с което през главата е преминавал ток… По тези събития са създадени народни песни:

Каква бе тая година

и тези страшни студове,

студове още снегове,

до един метър високи,

че се реките сковаха

и ми пътища затрупа!

Не може пиле да фръкне –

камо ли пътник да мине

и при отряда да иде

и на другари да каже,

че ми фашисти дойдоха

във Батак, село юначко,

селото да ни изгорят,

ятаци да си заловят,

отряда „Антон Иванов“!

Писна ми мало, голямо

от тия страшни фашисти –

 де кого срещнат, се бият

със пушки и с дървета.

Булки с камшици биеха

и си им страшно думаха:

„Казвайте, булки, казвайте

къде са вашти другари!“

Дечица в изби фърляха

бащите да си изкажат;

на братя очи вързваха

и ги на тока слагаха,

братята да си предадат,

братята партизаните;

по среднощ къщи горяха,

ятаци да си изплашат,

отряда да си изкажат

Въпреки всичко, батачани понасят тези издевателства

Със дни ги гладни държеха,

люто и страшно биеха,

зъби им със чук чупеха,

във нокти клечки набиват,

глави им на ток слагаха

да си отряда издадат.

Главата да ми земите

и сега да ме убийте,

пак няма нищо да кажа

Ний сме се в клетва заклели,

който отряда предаде

народа ще го прокълне.

Може би заради тази храброст на жителите на Батак, преживяли турското клане от 1876 г. и фашистките зверства от 1944 г., дълго време хората са казвали:  „Ако искаш да видиш силата на Българския дух, иди в Батак“.

Отрядът поема своя път през заснежените Родопи. На всеки партизанин се е полагала по една шепа брашно на ден. Някои го изяждат сурово, други ядат сняг, или търсят треви и корени под снега. Илия Кръстев – Дойчин и сестра му Нанка Кръстева – Витка се влачат с премръзналите си гноясали крака. Дойчин пита сестра си – „Батинката, искаш ли малко брашно“ и без да дочака отговор ѝ подава от брашното. И отново студ и глад. Лазар Бойков – Альоша я пита: „Витке, останало ми е парченце лой, вземи го“, на което тя отговаря „Изяж го ти, Альоша! Не ми давай!“ 18-годишното момиче поисква огледалцето си, но Георги Серкеджиев – Пашката не ѝ го дава, за да не се стряска от обезобразеното си лице…

Започва последният етап от трагедията… Георги Ванчев – Найден, жена му Катя Найчева – Живка и брат му Алекси Ванчев – Ради остават в обкръжение. Врагът се приближава до тях, а патроните свършват. Тогава Найден, виждайки безизходицата, разстрелва жена си и брат си, а след това слага край и на своя кратък и достоен живот, сродявайки се с Кочо Честименски. Фашистките мародери само това чакат… Отиват до труповете им и им вземат дрехите, обувките, часовниците… Партизанката Елка е заровена жива, но докато я заравят, тя крещи на палачите „Умирам за България!“.  Не по-малко жестока е съдбата на пловдивската тютюноработничка Сийка Кръстева – Софка. Фашистите ѝ избождат очите с войнишки нож и ѝ удрят главата в едно дърво. Партизанката Бойка, най-близката приятелка на Нанка ѝ казва: „Витке, страх ме е да умра сама… Обещай, че ще бъдем заедно, обещай!“ Но тръгнала след командира Дед, дерето я погълнало и тя загива крещейки нейното име…

И така идва битката при Сухото дере… Последната за антонивановци… Там загива командирът Дед… Случайно отделилите се по-рано от отряда Паница Семерджиев – Павел, Лев Желязков – Милко и Атанас Ненов – Фьодор са обкръжени от врага. Милко и Фьодор падат. Паница остава сам и изстрелва всички патрони. Тогава той се изправя на върха, взема своята устна хармоничка и засвирва Интернационала… И е пронизан…

На Сухото дере оцеляват само трима партизани: Нанка Кръстева – Витка, Георги Серкеджиев – Пашката и Лазар Бойков – Альоша. Бъдещите съпрузи Нанка и Георги поемат из планината с надеждата да се доберат до селото на Георги Храбрино, наречено така заради храбростта на своите жители, участвали в борбата срещу турското робство и фашизма и наричано от хората Сталинград. Там, където децата, без да се страхуват пеят пред местните големци „Кукувица кука, Хитлер на боклука! Славейчето пее, Сталин да живее !“. Тогава младите партизани, мислейки че ще умрат без да знаят как се казват, нарушават конспирацията и казват имената си един на друг… След дълги дни скитане, двамата се натъкват на колиба… Нанка събува ботушите си и вижда, че краката ѝ са целите сини, а пръстите ѝ са подути и безформени, стърчащи на всички страни. Пашката изведнъж възкликва „Как си могла да издържиш така, Витке!?“ В колибата влиза овчарчето Стефчо от Козарско, селото което партизаните са отървали от един жесток садист. То ужасно се стряска от двамата обезобразени партизани. Тогава Витка го прегръща ,започва да го гали и да му казва „Не се плаши, мойто момче! Не се плаши от нас! Ние не сме лоши хора!“ Обяснява му спокойно и нежно, че са партизани и че едва са се спасили от полицията. След това изразява учудването си как може едно малко дете да ходи само из тези места, без да се страхува, че ще го убият… Овчарчето разказва как е изпратено да донесе хляб на брат си Марин. Разказва как са го изпратили и са му дали разрешително да преминава през блокадата, но въпреки това, когато го подава на полицаите, започнали да го бият и да питат „Какво пише тука, бе, копеле шумкарско“, тъй като и двамата полицаи били неграмотни… Овчарчето превежда двамата партизани и отвлича вниманието на полицаите. При раздялата, Витка му подарява своето джобно ножче… Добър селянин от Скобелево им дава хляб и ги превежда през реката. В замяна те му обещават да убият бирника – кожодер, тормозещ цялото село. След формирането на Родопската бригада „Георги Димитров“, партизаните влизат в Скобелево, посрещнати възторжено от селяните и изпълняват обещанието… Така, двамата се добират до Храбрино, където ги посреща майката на Серкеджиев, която въпреки, че преди няколко дни се е завърнала след интернирането си в Ловешко и е постоянно заплашвана, отива да ги посрещне. Когато поглежда Витка, тя я прегръща. Пашката я пита „Какво ще кажеш, ако ти стане снаха!?“, на което майката се зарадва и ѝ дава последните 20 лева, заради обичаят. Радостта на майката е голяма, след като вижда сина си, за когото кметът ѝ казва, че е убит. През това време, фашистките главорези си разпределят наградите за убитите партизани, като прилагат списък на убитите и съответната парична награда за отрязаните глави… В един такъв списък е написано „Нанка Динчева Кръстева – 50 000 лв.“, тъй като алчният фашист се е полакомил да вземе пари и за живите…

След като Георги Серкеджиев – Пашката се възстановява от дългия път, се присъединява към дружина „Кочо Честимески“, сформирана от малкото оцелели антонивановци и прераснала в Първа Родопска партизанска бригада „Георги Димитров“.

И така, идва Девети септември… Нанка и Георги, заедно с останалите партизани влизат тържествено в Пловдив, посрещнати от населението, гледащо на тях с надежда и упование… След края на войната, двамата се женят. Но започва друга война, война между старото и новото… Бивши фашисти и криминални престъпници формират бандитски групи, тероризиращи населението… Платената от Запад опозиция върши своите коварни действия. Тогава Нанка започва да убеждава обикновените хора в правилността на новите идеи и да им дава надежда за по-доброто бъдеще… Заради бойния си опит е приета на работа в милицията, като ѝ е присвоено звание „младши лейтенант“. Започва работа в бюро „Кадри“ на Пловдивското ОУ на МВР. Но не след дълго е назначена на работа в архивите, където ще работи още близо 40 години… И на новия пост, тя изпълнява стриктно и точно задълженията си. Отнася се с грижа и разбиране към своите подчинени и се старае да им помогне с каквото може… Раждат се и нейните деца Владимир и Емил. И към тях, тя се отнася с майчинска грижа, но и с майчинска строгост, както е научена от своята обичана майка Цветана…

Времето минава и след като ръководството на МВР оценява качествата ѝ, я прави началник на архивите… Удостоена е с генералско звание, като това я прави втората българска жена – генерал след героинята от Испания Полина Недялкова, наричана „Жената в танка“. Наградена е със съветския орден „Червена звезда“, удостоена е със званието „Герой на социалистическия труд“, става кандидат – член на ЦК на БКП, част е от бюрото на Комитета на Българските жени… Въпреки това, обаче, тя никога не става високомерна и винаги е част от обикновените хора… Канена е на много срещи с работниците, на които да разкаже за героичната и трагичната съдба на антонивановци… Но винаги, когато е сред тях, тя почти не говори за себе си, а говори за подвига на своите непрежалими другари… Началникът на Политотдела на Гранични войски Костадин Белчев разказва една доста показателна история. Извикан е пред ръководството на МВР да дава обяснения за нарушение на границата, след което двама успяват да я преминат. Белчев е оставен да стои прав и да слуша забележки и обиди от страна на висшите ръководители на МВР, като особена ярост предизвиква мнението му, че вина за нарушението имат и милиционерите. Тогава единствено „генералшата“ Нанка Серкеджиева му казва „Другарю генерал, разбирам Ви! Успокойте се! Седнете!“

И така, идва 1989 г. Започва пограм над службите, злословия срещу хората, посветили живота си на сигурността на България. Заплашени са агентите на разузнаването и контраразузнаването… Особено безпокойство буди възможното предателство спрямо чужденците – агенти, съгласили се да работят за България. Тогава жената – генерал решава да действа и решава да се унищожат хиляди агентурни дела, като за агентите – нелегали и агентите – чужденци се заличават всички данни, дори и картончетата. Това спасява за известно време службите за сигурност… Но в „демократична“ България, подвигът се смята за престъпление… Нанка Серкеджиева е уволнена от МВР, тъй като тя единствена се обявява против масовото уволнение на служители и правенето на безпринципни отстъпки пред опозицията, заради стремежа на БСП да спечели изборите…

Но неприятностите едва сега започват… През 1992г. фашистите от СДС овладяват властта. Срещу Нанка Серкеджиева, генерал-полковник Атанас Семерджиев и самоубилия се генерал – лейтенат Стоян Савов е образувано обвинение за „злоупотреба с власт“ и унищожаване на досиетата. Делото придобива особен импулс след 1997 г. с идването на власт на мавъра Иван Костов и оглавяването на и без това унищоженото контраразузнаване от „джобния генерал“ Атанас Атанасов, известен като „Гнома“. Двамата генерали – бойни другари са осъдени, но обжалват присъдата, а след падането на Мавъра от власт, нещата се успокояват, а съдът има много по-сериозни проблеми за решаване, отколкото да съдят двама достойни българи за несъществуваща вина. Нанка Серкеджиева дава интервю за своя достоен живот през 2009 г., части от което съм използвал и аз при написването на тази статия… През 2010 г., изпраща прочувствено писмо до участниците в отбелязването на 66-тата годишнина от безсмъртния подвиг на антонивановци, тъй като заради влошеното си здраве, не може да присъства лично… Достойният ѝ живот приключва на 4 декември 2012 г. На 87 години, тя отива при своите загинали другари, при смелата девойка Вела, при заровената жива Елка, при своята най-добра приятелка Бойка, при Малчика, при Йорданка, при Лиляна, при своите родители Динчо и Цана и при своят съпруг Пашката, отишъл си от света през 1992 г., с мъка заради съсипването на България…

P. S.   Знам, че голяма част от статията не е точно за Нанка Серкеджиева, а за трагичната съдба на антонивановци, но това е нужно, за да се разбере при какво напрежение преминава нейния партизански живот, а и да се помнят българските герои, които днес са оклеветени и оплюти /гнусни клевети има и срещу Нанка и Георги Серкеджиеви/ и за да не се допускат пасквили като дебилната книга на соросоида Алек Попов и други клеветнически помии…

Обработил: Марин Спасов, 04.12.2022 г.

https://probuzhdane.wordpress.com/2022/12/16/nanka-serkejieva/?fbclid=IwAR1sWKWFmag50joBwd9V84Z-UjMZhMWD7LYiLnkMUhE5-n4SuI_WXwCYuqU

хайде да одобриш това, ако обичаш.

https://faktor.bg/bg/articles/fashistkoto-selo-ravnogor-otkriva-pametnik-na-31-zhertvi-na-shumkarite-razkazva-za-izkormenata-v-shestiya-mesets-sofiya

Тогава Пашката (родом от с. Храбрино, Пловдивско), без да каже нито дума стреля по мъжете. Жената партизанка (Нанка Серкеджиева) му помага усърдно в убийствата. После решават да се отърват и от момчетата – Стефан и Атанас, които стават свидетели на разстрела на бащите им. Пашката издава нова заповед - да бъдат разстреляни, но Нанка настоява

да бъдат заклани с хладно оръжие

Димитър вижда с очите си цялата кървава драма, но успява да избяга през отворената врата. Стрелят по него, но не го улучват. Той се добира до Равногор и съобщава какво става по къшлите.

Така харесва ли ти?

Харесва ми разбира се.Заслужено отмъщение.