Така завършва "На изток от рая", един от най-мъдрите, човеколюбиви и ненатрапчиви романи на 20-ти век. На 20.12.1968 г. Джон Стайнбек, неговият автор, напуска този свят. Не си го е избрал, инфарктът му е дошъл на гости. Времето е предколедно и някак не е възпитано да се помрачава настроението с такива припомняния, но има една теза, че преди празници Господ си осигурява гостите сред хората, които най-много обича. Ето защо аз все пак си позволявам да обърна поглед назад с две оправдания:
     Първо, на творчеството на Стайнбек дължа проглеждането си и личността, която съм сега. По тази причина той винаги е с мен по празниците още от студентските ми години. Беше литературния бог на компанията. С героите от "Тортила Флет", "Улица Консервна" и "Благодатният четвъртък" растяхме  като човеци и се учехме да възприемаме света откъм най-хубавата му страна - с чувство за хумор, с милост към животните и децата и със снизхождение към човешките вини и комплекси. Не съм сигурна, че съм успяла, и не е случайно  това, че като мото на блога си съм  сложила мисъл на Стайнбек - да ми напомня не просто, че имам път да вървя, а че трябва да стигна. 
      Второ, Стайнбек е човек, който може да служи за символ на философския поглед към живота и чувството за хумор на интелигентния човек. А нали преди Коледа ставаме малко нещо философи.
      Така че приемете следващия откъс от "Благодатният четвъртък" като празник на човешкия дух и подарък от мъдреца, който ни е оставил и "За мишките и хората", "Гроздовете на гнева", "На изток от рая", "Зимата на нашето недоволство", "Руски дневници", десетки разкази и повести.


     
    
     "Друг беше Монтерей, друга беше и улица Консервна. Както казваше Мак, „днес свирката свири едно, утре друго, а господ свири на сто свирки“.
      Док се променяше пряко волята си, въпреки молбите на приятелите си, макар и да съзнаваше това. А и защо не? Хората се променят, а промяната идва като зефир, който надипля пердето в ранна утрин, прокрадва се като уханието на диви цветя, скрити из тревата. Промяната може да дойде и като болка – тогава си мислиш, че си се простудил. А може неочаквано да се отвратиш от нещо, което довчера си харесвал. Тя може да се появи и като глад, който фъстъците не могат да утолят. Нали казват, че преяждането било един от най-ярките признаци на недоволство? А не е ли недоволството лостът на промяната?
     Преди войната Док бе живял весело и приятно, което будеше завистта на злобните хорица. Издържаше се – колкото да не умре – от събиране и препариране на разни морски животинки, които продаваше на училища, колежи и музеи. Гледаше безгрижно и безкритично пълния с напрежение свят. Съчетаваше красотата на морето с най-прекрасното постижение на човека – музиката. С помощта на неповторимия си грамофон той имаше възможност да слуша ангелските гласове на Сикстинския хор и да се лута като насън в изключително изящните меси на Уилям Бърд. Вярваше, че двете най-недостижими творения на човека са „Фауст“ и „Изкуството на фугата“ от С. Бах. Док никога не скучаеше. Обичан и разкъсван от приятелите си, той бе доволен от живота. Защото си спомняше думите на Даймънд Джим Бреди, който, като научил, че приятелите му са го превърнали в захарно петле на клечка, отвърнал: „Че пък лошо ли е да си петле на клечка? Стига да можеш…“ Док можеше. Липсваше му онази суетност, която принуждава хората да се правят на умни.
      Природното влечение на Док към жените, утоляваха самите жени. Освен дето трябваше да бъде любезен, щедър и забавен, други задължения за него нямаше. В това той не виждаше нищо друго. В края на краищата беше задоволен и сит. Такъв рядък екземпляр не можеше да не предизвика у другите завист – та колцина са ония, които са доволни от работата си, от живота, от себе си? Док беше доволен от себе си, разбира се, не в суетния смисъл, а просто тъй, както можеше да си доволен от всекиго другиго. И това, че беше на ясно със себе си, му помагаше да бъде на ясно и със света. В армията имаше мигове, когато тъгуваше за своята музика, за животинките си, за спокойствието и заниманията в лабораторията. Връщането у дома, разбиването на изметналата се от влагата врата – за него това бе и удоволствие, и болка. Гледаше рафтовете с книги и въздишаше. Нужни му бяха цели десет минути да реши коя плоча най-напред да пусне. И с това миналото си отиде. Пред него се изправи бъдещето. Старият Джингълболикс бе поддържал дребната тьрговийка още по-зле и от него самия и накрая бе я зарязал. Запасите от спиртосани животни бяха изчерпани. Деловите връзки се бяха прекъснали. Банката, която прибираше ипотеката му, вече не се въздържаше, подтикната както едно време от патриотични чувства. С една дума, не беше ясно дали изобщо Док би могъл да възстанови предишната си нищожна работа. В миналото такива мисли и за миг не биха го смутили – той би ги удавил в разнообразни развлечения и интереси. А сега бе дошло недоволството – ядеше го не толкова болезнено, колкото непрекъснато.
      Кога се ражда недоволството? Уж ти е топло, а трепериш. Сит си, а глад те гризе. Обичан си, а мечтите те носят другаде. И на всичко отгоре – времето, нехранимайковецът Време! Сега вече краят на живота не е тъй ужасяващо далечен – виждаш го, както се вижда финишът, когато направиш последната обиколка, и си казваш: „Работих ли достатъчно? Ядох ли колкото трябва? Обичах ли докрай?“ Тези въпроси са, разбира се, основата на най-великото проклятие на човека, а – твърде възможно е – и на неговата най-голяма слава. „Какво е бил животът ми досега и какво би означавал занапред, докрай?“ Тук стигаме до коварното и напоено с отрова острие: „Какво ще пише за мен в голямата равносметка? Колко струвах аз?“ Не, това не е нито суета, нито амбиция. Хората, изглежда, се раждат с дълг, който не могат никога да изплатят, колкото и да са мъчат. Той расте с всяка крачка. Човек е длъжен пред човека. Забрави ли дълга си, дългът го отравя, а опита ли се да го изплати, дългът се увеличава и тогава качеството на безвъзмездно даденото вече се измерва с мярката на самия човек.
      Най-голяма от способностите на Док беше тази, че плащаше ежедневно. За него финишът не бе означавал нищо друго освен желанието да насити разстоянието, което му остава, с повече живот. Всеки ден завършваше със своята нощ; всяка мисъл – със своя извод; и всяка сутрин над източните планини се възземаше нова свобода, която огряваше целия свят. Основания да се предполага, че може да бъде другояче, не бяха съществували. Хората прииждаха в лабораторията на Док, за да цъфтят в атмосферата на неговата умишлена и приятна безделност. Та нима човек може да извърши нещо, което не е било извършвано милиони пъти преди него? Може ли да се изрече мисъл, която не се намира у Лао Цзъ в Махабхарата или у пророк Исайя? По-добре е да седиш и безропотно да наблюдаваш света, в който красотата винаги се е намирала върху пиедестала на грозотата – махни пиедестала и красотата ще се срине, ще изчезне от погледа. Добре си живееше Док и мнозина биха искали да живеят като него."

     С риск този постинг да стане досадно дълъг и скучен, не мога да се преборя със себе си и се предавам - ще завърша с  един рядък запис на изказване на Стайнбек и два цитата, които по мое мнение заслужават масово хвръкване на шапки :)))




      "Животът не е поредица от и… и… и… Животът е поредица от или… или… или…"
      "И ми се струва, че ако вие или аз трябва да избираме между два пътя на мисълта и действието, длъжни сме да помним, че ще умрем, следователно нека се опитаме да живеем така, че нашата смърт да не носи облекчение на света."

по нещо от него. Сега е редът на "Пътешествие с Чарли"
Хубаво е със Стаинбек, топло и човешко.
Светла му памет - днес и винаги.
И хубава светла седмица!

Хубав постинг!
Благодаря ти!

поклон пред Джон Стайнбек

Blagodaria, postinga mi napomni za datata 20 December...I v momenta otnovo go preprochitam Blagodatniat....I sashtite dumi bih kazala i za sebe si - porasnah s nego i prodaljavam patia si s nego i geroite mu, tolkva sa jivi i istinski pred ochite mi, tolkova viarvam, che naistina tezi hora sa jiviali togava po tez mesta. Niakak si ne gi vazpriemam kato literaturni obrazi. Ulitza Konservna sega e razlichna, no ne mojesh da si po neia i da ne se ogledash....V ochakvanesi , che shte sreshtnesh niakoi ot tiah. A inache mojesh da sreshnesh i turisti, koito shte podminat biusta na Steinbeck,e, ima takiva, toi prosto nishto ne im govori. Ako zabeleja takiva, vse mi se iskada im kaja:"Nikoga ne e kasno da se opitash da navaksash edin propusnat Steinbeck, napravi go, shte ti e po-leko v jivota!"

Каква дълбоко хуманна мисъл: да живееш така че хората да не чакат смъртта ти като отърване от злодей или досадник. Благодаря за този постинг-подарък!

Отдавна знам, че с теб излъчваме на една и съща честота :)))
Светла седмица и на теб!

Пожелавам ти светли празници! И пак заповядай!

До колкото разбирам, Вие сте там, по местата, където се развиват събитията в романите на Стайнбек. Завиждам Ви незлобливо :))) Страшно искам да се озова там поне за час. Няма начин да не се е променило, но друго си е да подишаш въздуха. Моля, разходете се един път по улица "Консервна" и за мен. Благодаря предварително!

Не трябва да тежим. Може да не дадем нещо особено на света, но не трябва и да му отнемаме.
Поздрави :)))

Стайнбек е прекрасен. И аз много се радвам, че не го намирате за неуместен в празничната атмосфера.
Поздрави!

"Хората, изглежда, се раждат с дълг, който не могат никога да изплатят, колкото и да са мъчат. Той расте с всяка крачка. Човек е длъжен пред човека. Забрави ли дълга си, дългът го отравя, а опита ли се да го изплати, дългът се увеличава и тогава качеството на безвъзмездно даденото вече се измерва с мярката на самия човек." ...
Точно това ми трябваше. Откъде можеш да знаеш!? Благодаря ти!:)))

Просто ме четат съмишленици. Дойдох тук като на шега, а се намерихме еднакви като аптекарски шишета :)))
Поздрави и остави дълга поне за седмица, сега трябва да сме щастливи!

Благодаря ,че ми припомни Стайнбек :)

Стайнбек е един от малкото личности , напуснали материалният свят, за които човек не казва: Бог да ги прости. Те са в Рая. С живота си и творчеството си ни моделират като ЧОВЕЦИ . За нашите грехове не трябва да виним другите, а за греховете на другите да се замислим, дали нямаме вина и ние.
Благодаря ти от сърце и само такива коментари да четеш на Игнажден!

хвърлих си шапката...многократно! :)
И заради Стайнбек, и заради теб! И ти го можеш! :)

силно се моля войто детенце да чете както баща си, щото нещо все игрити онлайн го теглят, ама да видим.
Валя

по лаинян шрифт нямаше ли, нищо не се чете

Моля! Радвам се, че намина :)

И аз мисля така. По-скоро смятам, че е имал трески за дялане, но си ги е изкупил многократно с това, което е оставил.
На Игнажден само хубави хора са ми влизали в къщата :)))

И моето няма дупе за книжки, но животът си знае работата.
Поздрави!

Не разбирам какво му е лайняното на шрифта. При мен си се вижда отлично.

Моля някой от останалите четящи да ме светне дали наистина шрифтът е проблемен или анонимният гостенин просто си го е изкарал на мен.

че как къде си хвърлям шапката? Хвърлям я по двата цитата и по клипчето! :)))
Ти много прозорливо предвиди масовото хвърляне на шапки обаче! Браво, Чайче! :)

"И ми се струва, че ако вие или аз трябва да избираме между два пътя на мисълта и действието, длъжни сме да помним, че ще умрем, следователно нека се опитаме да живеем така, че нашата смърт да не носи облекчение на света.

Ей, това си е мотото на живота, струва си само заради тази мъдрост да го изживееш почтено!!!
А Стайнбек ми е един от любимите! Болял ме е коремът от смях (докато го чета) и ... главата - от мисли...;)

Когато преди доста време прочетох "Зимата на нашето недоволство", аз също реагирах положително на таланта на Стайнбек!

Обичам Дани и неговите приятели:)))

шрифта наистина е ужасен

моят фаворит сред нещата на стайнбек, обаче си остава зимата на нашето недоволство - най зрялата му, макар и емоционално постна в сравнение с другите творба

не ми харесаха клишетата за господ и бог свързани със стайнбек в поста. не мисля, че той е виждал нещата по този начин (още повече е бил комунист)

"In the beginning was the Word, and the Word was with God and the Word was God."

"We have usurped many of the powers we once ascribed to God," he said. "Fearful and unprepared, we have assumed lordship over life and death of the whole world of all living things. Having taken God-like power, we must seek in ourselves for the responsibility and the wisdom we once prayed some deity might have. So that today, St. John the Apostle may well be paraphrased, In the end is the word and the word is man, and the word is with men.''

това е част от негово изказване преди да си вземе нобеловата награда

и все пак - поздрави !