Най-четени
1. zahariada
2. radostinalassa
3. leonleonovpom2
4. varg1
5. kvg55
6. wonder
7. planinitenabulgaria
8. mt46
9. sparotok
10. hadjito
11. getmans1
12. stela50
13. zaw12929
14. tota
2. radostinalassa
3. leonleonovpom2
4. varg1
5. kvg55
6. wonder
7. planinitenabulgaria
8. mt46
9. sparotok
10. hadjito
11. getmans1
12. stela50
13. zaw12929
14. tota
Най-активни
1. sarang
2. vesonai
3. radostinalassa
4. lamb
5. samvoin
6. hadjito
7. manoelia
8. bateico
9. mimogarcia
10. sekirata
2. vesonai
3. radostinalassa
4. lamb
5. samvoin
6. hadjito
7. manoelia
8. bateico
9. mimogarcia
10. sekirata
Постинг
18.10.2010 22:52 -
За радостта от живота
Автор: 4aiotgluhar4e
Категория: Лични дневници
Прочетен: 2475 Коментари: 3 Гласове:
Последна промяна: 01.11.2010 16:37
Прочетен: 2475 Коментари: 3 Гласове:
3
Последна промяна: 01.11.2010 16:37
Днес ходих на кафе с един приятел. Решихме да седнем в едно ново луксозно и много приятно кафене. Приятно като интериор, тиха музика, топличко... Понеже денят беше кишав и мърляв, някак подсъзнателно очаквах вътре да ми е уютно. Но не би! Не знам другите защо посещават заведения, хората са различни. Аз влизам и очаквам да ме посрещнат, ако не с благодарност, че ще направя оборот, то поне с възпитание и професионализъм. Толкова много ли искам?
Това днес не се случи. След като бяхме почакали достатъчно, до масата се приближи момиче на 19-20 години с кисела физиономия, с дъвка в уста и с едно криво произнесено "Да?" Мен мама ме е учила първо да казвам "Добър ден!" и/или "Добре дошли!", но да речем, че поздравите са отживелици в щурото ни ежедневие. Обаче да ми се сервира крива и преживяща муцка, без меню и да ме обслужва безглаголно... Моля, моля! Това не влиза в нито един стандарт за обслужване, дори ако заведението предоставя кафето безплатно. Аз яхнах метлата и набързо обясних на девойката, че ако съм и шеф, ще я уволня на секундата. Но всъщност, думата не е за това. Изобщо не е за това! Карайки се, се загледах в очите на момичето и се ужасих - те бяха мъртви! В това младо създание нямаше живец. Прочетох отегчение, досада, безразличие... Виждали ли сте очите на възрастен човек, който смята, че се е наживял, и чака Господ да го прибере? Такива бяха очите на това почти дете - пенсионерски, нерадостни, безжизнени. Колегата видя моята свита от болка физиономия и помисли, че ми прилошава, след това погледна нея и помоли за чаша вода. Със същата маска на лицето, изразяваща досада и непукизъм, и с флегматична походка, момичето донесе водата и изобщо не разбра какво става. А аз съжалих за забележката си, съжалих нея, съжалих и себе си като част от обществото ни, което превръща децата си в живи мумии.
Вече няколко часа мисля по въпроса, превъртам случки и събития и започна да ми просветва, че не се сблъсквам с явлението за първи път. Аз съм емоционален човек, лесно се паля и когато приема една кауза за своя, се боря за нея с хъс и енергия, та чак понякога се учудвам на себе си. Това, предполагам, е въпрос на темперамент и ценностна система. Предпочитам да ми е цветно, шумно, приповдигнато, ангажирано, да летя. Така съм пратена и нищо не мога да променя. А и не искам. Виждала съм учудени и безразлични физиономии, но винаги съм знаела, че не всеки може да е Дон Кихот. Но тези мъртви очи! Днес, връщайки лентата назад, си дадох сметка, че ги срещам много често и те смятат липсата на радост и хъс за живот за нещо нормално.
Та се питам дали децата ни се раждат пенсионери или ние ги превръщаме в такива...
Това днес не се случи. След като бяхме почакали достатъчно, до масата се приближи момиче на 19-20 години с кисела физиономия, с дъвка в уста и с едно криво произнесено "Да?" Мен мама ме е учила първо да казвам "Добър ден!" и/или "Добре дошли!", но да речем, че поздравите са отживелици в щурото ни ежедневие. Обаче да ми се сервира крива и преживяща муцка, без меню и да ме обслужва безглаголно... Моля, моля! Това не влиза в нито един стандарт за обслужване, дори ако заведението предоставя кафето безплатно. Аз яхнах метлата и набързо обясних на девойката, че ако съм и шеф, ще я уволня на секундата. Но всъщност, думата не е за това. Изобщо не е за това! Карайки се, се загледах в очите на момичето и се ужасих - те бяха мъртви! В това младо създание нямаше живец. Прочетох отегчение, досада, безразличие... Виждали ли сте очите на възрастен човек, който смята, че се е наживял, и чака Господ да го прибере? Такива бяха очите на това почти дете - пенсионерски, нерадостни, безжизнени. Колегата видя моята свита от болка физиономия и помисли, че ми прилошава, след това погледна нея и помоли за чаша вода. Със същата маска на лицето, изразяваща досада и непукизъм, и с флегматична походка, момичето донесе водата и изобщо не разбра какво става. А аз съжалих за забележката си, съжалих нея, съжалих и себе си като част от обществото ни, което превръща децата си в живи мумии.
Вече няколко часа мисля по въпроса, превъртам случки и събития и започна да ми просветва, че не се сблъсквам с явлението за първи път. Аз съм емоционален човек, лесно се паля и когато приема една кауза за своя, се боря за нея с хъс и енергия, та чак понякога се учудвам на себе си. Това, предполагам, е въпрос на темперамент и ценностна система. Предпочитам да ми е цветно, шумно, приповдигнато, ангажирано, да летя. Така съм пратена и нищо не мога да променя. А и не искам. Виждала съм учудени и безразлични физиономии, но винаги съм знаела, че не всеки може да е Дон Кихот. Но тези мъртви очи! Днес, връщайки лентата назад, си дадох сметка, че ги срещам много често и те смятат липсата на радост и хъс за живот за нещо нормално.
Та се питам дали децата ни се раждат пенсионери или ние ги превръщаме в такива...
1.
hristo27 -
Telle est la vie, казват француз...
21.10.2010 13:31
21.10.2010 13:31
Telle est la vie, казват французите.
За жалост!
цитирайЗа жалост!
hristo27 написа:
Telle est la vie, казват французите.
За жалост!
За жалост!
Oui :(
Bienvenue :)
Твоят кратичък постинг ме халоса право в сърцето... Уви, някои от децата са надживели живота си. И няма никакво място в сърцата им за обикновено човешко общуване, а вината не е само в тях, така е.
цитирайТърсене
За този блог
Гласове: 13944
Блогрол
1. Великият - за мен по-високо няма
2. Великият - за мен по-високо няма 2
3. Тези ги обожавам
4. Тези ги обожавам 2
5. Светлината
6. Свят за спасение
7. Когато не мога да го правя на живо, скитам тук
8. Който е измислил панорамните снимки, заслужава Нобелова награда
9. Вълшебството Time Lapse
10. Един поет ми връща вярата в човеците
11. Калейдоскопът на Тили
12. От Надя на Чайче ... малко лапад :)
13. Вино от глухарчета
14. Сибир!
15. истината на elpidaa (извън виното)
16. Блог с атмосфера на библиотека
17. Сърцето на камъка
18. Едно дете, Апостоле, откри те днес…
19. Еднорог?
20. Красив етюд - Шопен, дъжд, влечение...
21. Красиво и стилно
22. ЖИВОТ С ПРОДЪЛЖЕНИЕ
23. Реквием за Христо Фотев
24. Моето стихотворение, подарък от Надя
25. Скъп подарък
26. Оня свят
27. Подарък от скъп приятел
28. Моля ви, не ме търсете...
29. С нрав на боровинка
30. Между къшея и кокала минава границата
2. Великият - за мен по-високо няма 2
3. Тези ги обожавам
4. Тези ги обожавам 2
5. Светлината
6. Свят за спасение
7. Когато не мога да го правя на живо, скитам тук
8. Който е измислил панорамните снимки, заслужава Нобелова награда
9. Вълшебството Time Lapse
10. Един поет ми връща вярата в човеците
11. Калейдоскопът на Тили
12. От Надя на Чайче ... малко лапад :)
13. Вино от глухарчета
14. Сибир!
15. истината на elpidaa (извън виното)
16. Блог с атмосфера на библиотека
17. Сърцето на камъка
18. Едно дете, Апостоле, откри те днес…
19. Еднорог?
20. Красив етюд - Шопен, дъжд, влечение...
21. Красиво и стилно
22. ЖИВОТ С ПРОДЪЛЖЕНИЕ
23. Реквием за Христо Фотев
24. Моето стихотворение, подарък от Надя
25. Скъп подарък
26. Оня свят
27. Подарък от скъп приятел
28. Моля ви, не ме търсете...
29. С нрав на боровинка
30. Между къшея и кокала минава границата
